И така, в един от тези дни по улицита бавно се носел големият учен (не по-малко от три научни степени), професор по богословие Ханс фон Вартенбург. Свъсил сурово вежди и мърморейки си нещо под носа, той разсеяно обгръщал с поглед заобикалящия го свят. Впрочем, окръжаващият го свят едва ли би могъл да претендира за вниманието на стария професор, потънал в разрешаването на поредния проблем. Професорът преподавал в местния университет и въпреки че представлявал постоянна мишена за шегите на студентите, бил човек, крайно сериозен и с изключителен ум. На човек би му се сторило, че няма на света нещо, което е остнало неизвестно за него. Затова, когато на другата страна на улицата видял ангела, той тоз-час забързал към него и го запитал:

- Твоят чин и лик?

Ангелът го гледал, мигайки смутено с очи, и неволно се топял под сурово изучаващия поглед на стария Ханс. Той се изпънал пред него като струна и загледал виновно, подобно на многочислените студенти на професора, когато им се случило да се провинят в нещо. Професорът повторил своя въпрос и ангелът, чувствайки се крайно неуютно, объркано промълвил:

- Аз нямам чин. Аз сега се уча да бъда ангел.

Такъв отговор професорът съвсем не очаквал. Старият Ханс обичал да открива логика и порядък във всичко; неговите лекции се отличавали с педантичност и рационалност, а тук, не щеш ли, се срещнал с небесно същество, което и понятие си нямало, що за ангел е то! А тъкмо тогава професорът трябвало да уточни някои детайли по устройството на небесния свят за своята надлежаща висконаучна работа. Гледайки строго на събеседника си, който под въздействието на този поглед сякаш ставал все по-прозрачен, професорът произнесъл внушително:

- “Ангел” – идва от гръцки, означава “небесен пратеник”. Сътворените до появата на видимия свят духове се делят на чинове и ликове. Те биват изпращани с определена мисия, за да възвествяват Божията воля.

Поразен от внезапната догадка, професорът замълчал.

- Аха, - казал той след миг, - мисия. А каква е твоята мисия?

Ангелът (ако въобще е възможно за ангелите да стават по-бледи) като че ли прибледнял. И на този въпрос той успял само да пророни:

- Не знам...Аз забравих...

Професорът за цялата своя дълга кариера бил чувал стотици такива отговори и ги считал за крайно безотговорни. Затова той се възмутил и строго провъзгласил:

- Надявам се, разбираш колко безотговорно постъпваш! Как е въможно – да забравиш мисията си?

Ангелът го гледал смутено.

- Но при това положение какво бихме могли да сторим? – размишлявал на глас професорът. – Не можем да те оставим тук просто така. Добре тогава, - решил той, да отидем у дома. Може би в някоя от моите книги ще прочетем нещо за теб и за това какви мисии изпълняват начинаещите ангели.

И те се отправили към дома на порфесора. Той живеел на втория етаж на едно старо, но надеждно здание – също така надеждно подобно на самия професор, където имал чинно обзаведена квартира, в която основната ценност били книгите. Книги, книги, книги...Те били навсякъде – на масите, на креслата, на первазите, изпълвали големи шкафове. Ангелът заразглеждал всичко с почтителност – а след това, забелазал енциклопедия с картинки на диви животни, с интерес се насочил към нея. Увлечен от книжните съкровища на професора, той сякаш съвсем забравил за какво били отишли там. “Безпътен ангел”, - мислил се старият Ханс, като мръщел вежди, но в душата му станало приятно, че небесинят посетител споделял неговия интерес към книгите, а след това той даже му разказал някои неща за няколко ценни екземпляра и му ги продемонстрирал.

Така минали няколко дни. Те чели “Небесната иерархия” и апостол Павел, светите отци и учени професори (такива като Ханс), но така и не успели да намерят разгадка. Сутрин Ханс отивал в университета, като заръчвал строго на “безпътния” да изучава литературата, но последният се отнасял към неговите нравоучения безгрижно и видимо повече разгръщал книжки с картинки, отколкото това, което му оставял професорът. Ханс бил така удивен от тайния гост, че по време на лекциите даже не забелязвал многочислените грешки на студентите, на които рождественското настроение пречело да ги избягват. Сам той пък напълно забравил за предтоящия празник.

Настъпила бъдни вечер. В този ден професорът имал съвсем малко лекции, изслушал поздравлението на студентите, кимнал им разсеяно по обичая си и се отправил към вкъщи. Вечерта заедно с госта излезли на разходка. Слизайки по стълбите, професорът замалко щял да се сблъска с едно малко, окъсано, бедно и много леко облечено момиченце. То оплашено отскокнало встрани, като боязливо промълвило:

- Здравейте, господин професоре, весело Рождество...

Професорът отново кимнал разсеяно. Когато те излезли на улицата, ангелът изведнъж попитал:

- Кое е това момиче?

- Момиче? Какво момиче? А, ти навярно питаш за Мари. Това е дъщерята на зарзаватчията, те живеят на самия таван на нашия дом и са в голяма нужда.

- А какво каза тя?

- Кой? Мари?

- Да, какво каза?

- А ти нима не чу? Какви празни въпроси задаваш! Ето, вече няколко дни се опитвам...

- Не, какво каза тя? – прекъснал го ангелът. Неговият глас станал много настойчив, да, и поведението му се изменило. Удивеният професор се спрял:

- Ами, просто се поздравихме и тя ми пожела весело Рождество...

- Весело Рождество? Рождество! Господи, ами, да, утре е Рождество! Защо не ми каза за това по-рано, Ханс! Спомних си, спомних си! – и гласът на небесният пратеник зазвънял със сребрист смях.

- Спомнил?! – от изненадата професорът си изпуснал очилата, но даже не се наклонил да ги вземе, а жадно гледал на ликуващия ангел, който сега приличал на развеселило се момченце. – Но, хайде, казвай по-скоро!

- Ами, да, та то е толкова просто! – ангелът отново щастливо се разсмял. – Господ ме прати, за да й занеса подарък за Рождество. Ти знаеш, тя отдавна мечтае за порцеланова кукла, Ханс...

- Кукла? Каква кукла? – объркано го прекъснал професорът.

- Ето, такавва! – ангелът махнал с криле и във въздуха се появила голяма кукла, с румени страни и диадема в косите.

- Но, това не е възможно! Нима у Бога има време за такива дреболии? Кукли, момиченца...Та нали Той трябва да спасява Вселената! Нима Той изпраща ангелите без някаква специална, свързана с това, причина?

Но ангелът вече не слушал неговите доводи, а се подигнал във въздуха с куклата, приготвяйки се да полети към прозореца на Мари. На полвината от пътя внезапно се спрял във въздуха, а след това се върнал.

- Знаеш ли какво, Ханс, - казал той много решително и сериозно, - аз, изглежда, ще ти дам шанс да се докоснеш до чудо. Дръж! С тези думи той му подал куклата.

- За какво ми е? – смутил се професорът. Ангелът бавно и замислено заговорил:

- Виж, нейното детство е много безрадостно. Неотдавна тя загуби баба си, която и разкаваше приказки с чудеса, грижеше се за нея и я учеше да се моли. Семейството им е голямо, парите не стигат. А тя все така продължава да вярва в чудеса и твърдо знае, че те се случват около Рождество. И изведнъж, неочаквано озарание с пронизваща острота свило сърцето на стария Ханс. “Господи, - помислил си той, - толкова години до мен живее това дете, живеят хора... А на тях им е нужна само малко топлота и...обикновено чудо, което ние можем да извършим и сами...Само това, повече нищо...” Той стоял, издигнал поглед, без да забелязва, че студът се усилва, а шапката му била последвала очилата в снега. Небето било много чисто, звездите се виждали ясно, а сряд тях – отдалечаваща се снежносребриста сянка – ангелът.

- Весело Рождество, Ханс! Ще се моля за теб!.. – достигнало до професорът от небесната висота.

- Весело Рождество! – проговорил и професорът и изведнъж се усмихнал. А неговото старо, отслабнало сърце трептяло от любовта и прикосновението до Този, Който е способен да изпрати легиони ангели заради една детска усмивка.