Веднъж всеблагият Господ седял пред Иерусалимския храм и насищал гладните души със Своето пресладко учение. Множество народ се бил събрал около Него (Иоан 8,2). За вечната радост говорил Господ на народа, за вечната радост на праведниците във вечното отечество на небесата. И народът се наслаждавал на Божествените слова. Като сняг под ярките льчи на слънцето изчезнала горестта на много огорчени души и злобата на много озлоблени сърца. Кой знае колко дълго би продължило това чудно видение на мира и любовта между небето и земята, ако не се било случило нещо неочаквано. Човеколюбивият Месия никога не се уморявал да поучава народа, а благочестивият народ никога не чувствал умора от слушането на целителната и чудна премъдрост.

М(ешулам) похитил църковните драгоценности – написал пръста Господен на земята;

А(шер) извършил прелюбодеяние с жената на своя брат;

Ш(алум) се заклел лъжливо;

Е(лед) ударил своя баща;

А(марих) присвоил имуществото на вдовици;

М(еррари) извършил содомски грях;

И(оел) се поклонил на идолите.

И така поред писал върху пръстта страшният пръст на Преведния Съдия. А тези, за които се отнасяло това, наклонени, четели с неизразим ужас. От страх треперели. Не смеели един другиго да се погледнат в очите. Повече и не помислили за жената-грешница. Мислили само за себе си и за своята смърт, която била написана в пръстта. Нито един език вече не могъл да се обърне, за да произнесе този неприятен и лукав въпрос: “Ти какво казваш?”. Господ, не казал нищо. Това, което било така кално, заслужавало единствено да бъде написано на калната земя. Другата причина, поради която Господ писал по земята, е още по-силна и чудесна. Това, което се пише на земята, бързо се изтрива и не остава. Христос не желаел греховете им да бъдат разгласени на всеослушание. Ако би искал това, Той би ги обявил пред целия народ и, след като ги обвини, би ги довел до убиване с камъни съгласно закона. Но Той, незлобивият Агнец Божий, не помислял за мъст и смърт за тези, които му готвели хиляди смърти, и които желаели смърт за Него повече отколкото вечен живот за себе си. Господ единствено искал да ги изправи, за да мислят за себе си и за своите грехове. Искал да им напомни под бремето на собствените беззакония да не бъдат строги съдии на чуждите престъпления. Само това желаел Господ. И когато това се изпълнило, пръстта отново била заравнена, и написаното изчезнало. После това великият и наш Господ се изправил и благостно им казал: “Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък” (Иоан 8,7). Това било, както когато някой отнема оръжието на своите врагове, а след това им казва: “Стреляйте”. Неотдавнашните горди съдии на жената-грешница стояли сега обезоръжени, в положение на престъпници пред Съдия, неми и неподвижни. А всеблагият Спасител, като се наклонил надолу, отново записал нещо по земята (Иоан 8, 8). Какво писал Той сега? Може би други тайни престъпления, та дълго време да не отворят своите затворени уста, или писал, какви трябва да бъдат народните старейшини и вождове. За нас не е задължително да знаем. Най-важното се заключава в това, че Той със Своето писане по земята постигнал три неща: на първо място, разбил и унищожил бурята, която повдигнали срещу Него еврейските старейшини; второ, разбудил умъртвената им съвест в техните закоравели души – макар и за кратко време; и трето – спасил грешницата от смърт. Това е видно от евангелските слова: “Те (старейшините), като чуха това и защото съвестта ги бореше, започнаха да се разотиват, започвайки от по-старите до последните; и остана само Иисус и жената, стояща насредата” (Иоан 8, 9).Площадът пред Соломоновия храм внезапно опустял. На него не останал никой освен тези двамата, които старейшините обрекли на смърт – грешницата и Безгрешният. Жената стояла права, а Той още стоял склонен ниско над земята. Наоколо мъртва тишина. Внезапно Господ отново се изправил, погледнал около Себе Си и, като не видял никого освен жената, й казал: “Жено! Къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?”. Господ знаел, че никой не я е осъдил, но с този въпрос искал да ободри жената, за да може тя по-добре да чуе и разбере, това което ще й каже. Той постъпил като искусен лекар, който отначало ободрява болния, а след това му дава лекарство. “Никой ли не те осъди?”. Възвърнала се способността на жената да говори, и тя отвърнала: “Никой, Господи!”. Тези думи произнесло това нещастно създание, което само преди съвсем малко нямяло надежда, че въобще някога ще може да каже каквото и да било, създание, което вероятно за първи път в живота усетило повея на истинската радост.Накрая, всеблагият Господ казал на жената: “И Аз не те осъждам; иди си и занапред не греши” (Иоан 8, 10-11). Когато вълците се одръпват от своята жертва, тогава, не ще и дума, и пастирът не пожелава смъртта на своята овца. Но необходимо е да знаем, че Христовото неосъждане означава много повече, отколкото човешкото неосъждане. Когато хората не те осъждат за твоя грях, това означава, че те не присъждат наказание за греха, но оставят твоя грях с теб и в теб. Когато Бог не осъжда, това означава, че Той прощава твоя грях, извлича го от тебе като гной и прави твоята душа чиста. Затова и Христовите слова: “И Аз не те осъждам” означават това, което и думите: “Прощават ти се греховете”. Върви, дъще, “занапред недей греши”. Каква неисказана радост! Каква радост от истината, защото Господ открил истината на заблудилите се. Каква радост от правдата, защото Господ сътворил правда. Каква радост от милостта, защото Господ показал милост. Каква радост от живота, защото Господ съхранил живота. Това е Евангелието Христово, което означава Благовестие. Радостна вест, наука за радоста, това е една страница от Книгата на Радостта.